На 6 ноември в 14:00 часа поехме към Бялата чешма. Печеше слънце и беше задушно. Преминахме бързо по прашната градска улица, в чиято канална язва беше завряла скалпела си огромна машина, и оставихме суетнята на делника да наблюдава животоспасяващата операция. Когато задминахме и параклиса „Св. Георги”, отпуснахме нагнетените мозъчни гънки и си извикахме по едно „Ура!” – най-накрая навън от „въртележката на хамстера”. Ще нарушим спокойствието на господарката Рутина… На „входа” на природата се срещнахме с две баби, дошли от отвъдното, като две Баби Илийци – твърде сюрреалистични с малките си, крехки, прегърбени тела, метнали на гръб огромни наръчи сухи клони, под тежестта на които се виждаха само усмивките и добрите очи. Зачудих(ме) се кои ли бунтовници, бранители на народни правдини, криеха в Балкана и дали дремеха полумъртви невръстни отроци на сухите им гърди. Гласовете на времето замлъкнаха под напора на нашия весел разговор с жените. Едната – баба Кула, много ни се зарадва. Ех, нали старостта винаги се прехласва пред младостта! Снимахме се и обещахме на нашите баби да им дадем по една снимка за спомен. После пътят, минаващ през железопътните линии и лъкатушещ покрай малки и големи ниви, на места смело пресичащ оградените частни парчета от къра, стремително се втурна в крехката млада брезова гора – бърза, криволичи и изведнъж се спря без дъх пред бетонното тяло на Бялата чешма. Слънцето надничаше вече едва-едва през шарените шапки на дърветата . Стъкнахме набързо огън върху грижливо почистеното от момчетата (браво, Момчиле!) огнище и си приготвихме „горска” вкусна храна. Докато споделяхме скромната трапеза, подправена с много смях и каламбури, някой посочи с вик ослепителна ивица, прорязваща небесната облачна мъгла: „Лети на изток. Може би отива в Москва… Много здраве на Егоре-е-е-евск !”

Димитринка Раковска